Петък...Последен час...и най-накрая звънец. Тя бързо си събра нещата и първа напусна стаята. По стълбите извади плеъра от джоба на палтото си и пусна единствената песен, която имаше на него и която никога не се уморяваше да слуша. Искаше да се прибере колкото може по-скоро. Крачеше бързо, защото вкъщи я чакаше завършекът на „Дамата с камелиите”.
След минутка беше на двора, секунди след това на тротоара. Зави и се готвеше да пресече когато песента й свърши. Докато пресичаше извади плеъра за да го пусне отново...Тогава той изхвръкна от ръката й, чу се свистене на спирачки и удар. Плеърът се приземи на студения асфалт... на два метра от тялото й.
...Очите й се изпълниха с тежки сълзи и около себе си чуваше само приглушени гласове.Не можеше нито да помръдне, нито да разбере какво е станало...страхуваше се.
Изведнъж над нея се надвеси момче с бална маска, усмихна се и й подаде ръка. Тя без колебание я пое и се изправи бавно. Чувстваше се лека, безтегловна. Огледа се и забеляза, че е заобиколена от хора, сякаш избягали от Ренесанса, от венециански карнавал. Някои я оглеждаха изпод изрисуваните си маски, други танцуваха грациозно около нея на фона на музиката, която се чуваше незнайно откъде. Беше просто нереално и на нея й се прииска да бъде част от този свят – техния свят. Защото танцувайки, или дори просто стоейки, те изглеждаха приказно – като хиляди бели пеперуди, пърхащи във въздуха.
Тук, на средата на улицата, срещу училище, животът беше спрял. Съществуваше само този свят, в който тя вече танцуваше със странника, подал й ръка. Не знаеше стъпките, но се забавляваше истински. Завъртя се и срещайки отново очите зад маската се засмя...Последният, но искрен звук, който издаде преди да се превърне в танцуваща звезда в обширното небе.
Няма коментари:
Публикуване на коментар