Порцелановата кукла

Главната търговска улица в малко крайбрежно градче. Едно-две кафенета и десетки магазинчета, всичките за сувенири, с изключение на едно. Някъде по средата на улицата, между табелите „Пощенски картички с пейзажи от местността” и „Ключодържатели и магнити”, се намира един колкото обикновен и скучен, толкова и необикновен антиквариат.
Влизайки в него погрешка, търсейки подаръчета за семейство и приятели, туристите ги лъхаше миризма на нафталин, на нещо старо, забравено от света. Но макар и да звучи неприятно, в целия магазин имаше нещо, което ги предразполагаше да се отпуснат, да разгледат и понякога дори да намерят някое малко „съкровище” , захвърлено Бог знае къде, но „спасено” от собственика – стар самотник, доволен да живее в миналото и с предмети от миналото.
Горкият старец беше прекарал цели 20 години от живота си в търсене на предмети, които нормалните хора изхвърляха на боклука, и които той наричаше „малките ми ценности”. Първата вещ, която старчето беше намерило на бунището беше една порцеланова кукла. Финото й лице беше омърсено с пепел, прах и какви ли не боклуци, а от малката й копринена синя рокля липсваше голямо парче. Самотният ”търсач на съкровища” за нула време върна пълния й блясък и започна да гради колекция от вехтории около нея, а скоро след това отвори и магазина, защото искаше от все сърце да сподели богатството си със света.
Всички предмети, наредени по рафтовете, струпани по пода или изложени на малката витрина, беше склонен да продаде почти без пари. Всички, с изключение на куклата, която заемаше централно място на витрината,на която старецът гледаше като на собствено дете и на която обичаше да говори. Сутрин, щом отвореше я поздравяваше с усмивка, а след това продължаваше:”Имам предчувствие – казваше той – днес ще бъде хубав ден. Кой знае, може дори да ти намерим семейство! Знам колко го искаш – да имаш семейство, с може би едно-две момиченца,които да се грижат за теб. Колко хубаво би било, нали?” ...Говореше й сякаш е сираче, което има нужда от родителска любов, от сестри, сякаш зелените й очи му го подшушваха: „ Старче, искам да знам какво е да имаш!Да имаш!”... Защото и двамата не знаеха.
Един ден, в един дъждовен следобед, звънчето на вратата се разлюля и в магазина на бегом влезе малко момиченце. За секунди обиколи навсякъде и когато застана пред собственика разгорещено започна да обяснява как разхождайки се по улицата видяла най – хубавата кукла. Питаше колко струва, за да й я купят родителите й, защото искаще да й сложи от червилото на мама, да върже русите й къдрици на опашка и да я запознае със своята Барби. Старият погледна към куклата, а после към момичето и така няколко пъти. Беше ли то семейството,което той искаше за своята рожба? Щеше ли то да се грижи добре за нея? Да опази красивото й порцеланово лице здраво и чисто?... Нещо в него потръпна. Това беше моментът, който той всеки ден обещаваше на своята кукла и въпреки това вътрешният му глас крещеше, че не бива да я дава на детето. Отпрати момиченцето, като го излъга, че не е за продан, че тази кукла не е за игра като другите.
Останал сам-самичък в целия магазин, старецът застана пред витрината и се загледа в порцелановата красота със зелени очи, които обвинително го гледаха:” Как можа, старче? Защо ме лъжеше всеки ден. Аз не искам да съм тук, а там – при онова малко момиче, което ме пожела!” Възрасният мъж отрони тихо: ”Просто не можах, дете мое!”, скри се зад тезгяха и заплаха. А куклата стоеше все така, с поглед към улицата, на която сега стоеше момиченцето. С лявата си ръка то махаше на куклата, а в дясната, отпусната до тялото, стискаше кичур коса, който продължаваше в нейната кукла, на която липсваше крак, а лицето бе орисувано с химикал.
От зелените очи се отрони стъклена сълза...