Дъгата на покрива

Чувала съм да разказват за момиче, „алергично” към реалността. Този свят дотолкова не й допадал, че постоянно била замечтана, погледът й винаги бил вперен в необозримото. Мечтаела да види света, мечтаела за истинско приятелство, което като олимпийския огън никога да не угасва, за щастие, което можеш да си набереш от дърветата, за усмивки, които да можеш като стикери да лепнеш на лицата на сърдитите маси. Искало й се също така да поживее в приказката за Хензел и Гретел – да може да си похапне от която и да е сграда и колкото й се иска, но естествено килограмите да си останат същите. Да заеме мястото на някоя небезизвестна героиня от филм или книга, за да усети всичко така, както го е описал авторът, или просто за да може да направи някоя и друга магийка, да види митични същества, които не съществуват. А понякога просто за да предпази героинята си от глупава реплика или действие, което проваля сюжета...
Е, нали знаете какво става когато прекалиш с нещо, пък било то и с мечтите – обсебва те. И така на „алергичното” момиче му хрумнало щурата идея да почне да търси изход от реалността към нейния странен, измислен свят. И през ум не й минало да пита когото и да е, как да изпълни плана си, защото, естествено, ако сте с всичкия си, бихте я изгледали странно след подобен въпрос, нали?... Признайте си – бихте.
Отнело й доста време да измисли нещо, защото всяко хрумване звучало, дори на нея, твърде налудничаво. И все пак, ето какво решила да направи: Един ден, след поредната еднообразна сутрин в училище, се качила на покрива на сградата, в която живеела, и с няколко флакона спрей нарисувала дъга на стената. Червено за всичките фантасмагории, които някога била чела, жълто за слънчевите усмивки, които тепърва предстояли, зелено за необятния простор, който си мечтаела да се разгърне пред нея, и синьо за безкрайния океан, който чувала всяка нощ в съня си. За нула време цялата й мечта грейнала на стената. Колко просто изглеждало, а колко време й бело отнело да се сети.. А сега бил моментът на истината.
Тя застанала пред стената и затворила очи. Стиснала палци, едно тихо „Моля те да се получи!” , последвано от усмивка и...И се затичала право към дъгата. Глупаво, а? Да, но не и за нея. За нея това бил начинът.
...Начинът, който, за жалост, не довел до нищо. Освен до челен удар в тухлената стена, падане по гръб на студения покрив и една цицина, която дълго ми напомня, че от Реалността не можеш да избягаш...Въпреки това, и до днес, когато ми омръзне нормалният живот, тайно се качвам на покрива и блъскам глава в дъга ти си в отчаян опит да избягам в „Мечтоландия”. И ще продължавам да го правя или докато не се получи, или докато реалността не започне да ми харесва!