Търсене в този блог

вторник, 10 май 2011 г.

Дъгата на покрива

Чувала съм да разказват за момиче, „алергично” към реалността. Този свят дотолкова не й допадал, че постоянно била замечтана, погледът й винаги бил вперен в необозримото. Мечтаела да види света, мечтаела за истинско приятелство, което като олимпийския огън никога да не угасва, за щастие, което можеш да си набереш от дърветата, за усмивки, които да можеш като стикери да лепнеш на лицата на сърдитите маси. Искало й се също така да поживее в приказката за Хензел и Гретел – да може да си похапне от която и да е сграда и колкото й се иска, но естествено килограмите да си останат същите. Да заеме мястото на някоя небезизвестна героиня от филм или книга, за да усети всичко така, както го е описал авторът, или просто за да може да направи някоя и друга магийка, да види митични същества, които не съществуват. А понякога просто за да предпази героинята си от глупава реплика или действие, което проваля сюжета...
Е, нали знаете какво става когато прекалиш с нещо, пък било то и с мечтите – обсебва те. И така на „алергичното” момиче му хрумнало щурата идея да почне да търси изход от реалността към нейния странен, измислен свят. И през ум не й минало да пита когото и да е, как да изпълни плана си, защото, естествено, ако сте с всичкия си, бихте я изгледали странно след подобен въпрос, нали?... Признайте си – бихте.
Отнело й доста време да измисли нещо, защото всяко хрумване звучало, дори на нея, твърде налудничаво. И все пак, ето какво решила да направи: Един ден, след поредната еднообразна сутрин в училище, се качила на покрива на сградата, в която живеела, и с няколко флакона спрей нарисувала дъга на стената. Червено за всичките фантасмагории, които някога била чела, жълто за слънчевите усмивки, които тепърва предстояли, зелено за необятния простор, който си мечтаела да се разгърне пред нея, и синьо за безкрайния океан, който чувала всяка нощ в съня си. За нула време цялата й мечта грейнала на стената. Колко просто изглеждало, а колко време й бело отнело да се сети.. А сега бил моментът на истината.
Тя застанала пред стената и затворила очи. Стиснала палци, едно тихо „Моля те да се получи!” , последвано от усмивка и...И се затичала право към дъгата. Глупаво, а? Да, но не и за нея. За нея това бил начинът.
...Начинът, който, за жалост, не довел до нищо. Освен до челен удар в тухлената стена, падане по гръб на студения покрив и една цицина, която дълго ми напомня, че от Реалността не можеш да избягаш...Въпреки това, и до днес, когато ми омръзне нормалният живот, тайно се качвам на покрива и блъскам глава в дъга ти си в отчаян опит да избягам в „Мечтоландия”. И ще продължавам да го правя или докато не се получи, или докато реалността не започне да ми харесва!

Сега или Никога

Преди да отвори вратата на бара потри длани в дънките си – бяха сериозно изпотени, а той два пъти по – сериозно притеснен, но просто трябваше да го направи. Докато слизаше надолу по витите стълби, следван от приятелите си, които така и не можеха да повярват какво се кани да направи, той се обиждаше наум:”Глупак...къде ти изчезна увереността сега, а?”
Беше се хванал на бас за нещо, в което вече четвърти път се проваляше – пеенето на сцена. Беше пробвал цели четири пъти и при всеки един от тях се получаваше все същото – онемяваше. Имаше ангелски глас и свиреше на китара почти толкова добре колкото Карлос Сантана и въпреки това, не беше правил нито едно от двете от много дълго време. Откакто не го бяха приели в музикалното училище. Сценичната треска, с която си мислеше, че няма да има проблем, го провали. Притесни се от строгите погледи на комисията и тотално обърка изпълнението си.
Днес, може да се каже, беше повратната точка. Днес щеше да се престраши да пее и свири на конкурс в един бар. Още повече, щеше да изпълни авторска песен, или поне така си мислеше. Когато дойде редът му и чу името си, тръпки преминаха по гърба му.Излезе на сцената възможно най – бавно и единственият прожектор го заслепи. Настани се на един висок стол и нагласи китарата си. Докосвайки струните с пръсти усети как ток премина през тях. Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Всички бяха притихнали и чакаха песента му,а приятелите очакваха всеки момент той да избяга от бара и никога повече да не се връща... Самият той обмисляше да го направи, но беше крайно време да се престраши.
Сега или никога. Няколко самотни тона отлетяха от китарата му и макар и плахо и тихо той запя собствения си текст...Едва в края на песента се престраши да вдигне поглед и да огледа публиката. За негова изненада тя реагираше положително. Някои тихичко пляскаха в такт, а една двойка дори беше станала и танцуваше. С последния тон избухнаха и аплодисментите. Публиката определено го харесваше. Той нарами китарата си и слизайки от сцената, застана до другите участници.
След малко водещият излезе отново на сцената с името на победителя, написано на малко бяло картонче. Той рещи, че дори и само трите минути под светлините на прожекторите му стигат и се отправи към изхода. Отвори вратата тъкмо когато се чу:”И победителят е...”
...Който и да беше, за него нямаше значение. Днес той беше спечелил най – сладката победа.

Порцелановата кукла

Главната търговска улица в малко крайбрежно градче. Едно-две кафенета и десетки магазинчета, всичките за сувенири, с изключение на едно. Някъде по средата на улицата, между табелите „Пощенски картички с пейзажи от местността” и „Ключодържатели и магнити”, се намира един колкото обикновен и скучен, толкова и необикновен антиквариат.
Влизайки в него погрешка, търсейки подаръчета за семейство и приятели, туристите ги лъхаше миризма на нафталин, на нещо старо, забравено от света. Но макар и да звучи неприятно, в целия магазин имаше нещо, което ги предразполагаше да се отпуснат, да разгледат и понякога дори да намерят някое малко „съкровище” , захвърлено Бог знае къде, но „спасено” от собственика – стар самотник, доволен да живее в миналото и с предмети от миналото.
Горкият старец беше прекарал цели 20 години от живота си в търсене на предмети, които нормалните хора изхвърляха на боклука, и които той наричаше „малките ми ценности”. Първата вещ, която старчето беше намерило на бунището беше една порцеланова кукла. Финото й лице беше омърсено с пепел, прах и какви ли не боклуци, а от малката й копринена синя рокля липсваше голямо парче. Самотният ”търсач на съкровища” за нула време върна пълния й блясък и започна да гради колекция от вехтории около нея, а скоро след това отвори и магазина, защото искаше от все сърце да сподели богатството си със света.
Всички предмети, наредени по рафтовете, струпани по пода или изложени на малката витрина, беше склонен да продаде почти без пари. Всички, с изключение на куклата, която заемаше централно място на витрината,на която старецът гледаше като на собствено дете и на която обичаше да говори. Сутрин, щом отвореше я поздравяваше с усмивка, а след това продължаваше:”Имам предчувствие – казваше той – днес ще бъде хубав ден. Кой знае, може дори да ти намерим семейство! Знам колко го искаш – да имаш семейство, с може би едно-две момиченца,които да се грижат за теб. Колко хубаво би било, нали?” ...Говореше й сякаш е сираче, което има нужда от родителска любов, от сестри, сякаш зелените й очи му го подшушваха: „ Старче, искам да знам какво е да имаш!Да имаш!”... Защото и двамата не знаеха.
Един ден, в един дъждовен следобед, звънчето на вратата се разлюля и в магазина на бегом влезе малко момиченце. За секунди обиколи навсякъде и когато застана пред собственика разгорещено започна да обяснява как разхождайки се по улицата видяла най – хубавата кукла. Питаше колко струва, за да й я купят родителите й, защото искаще да й сложи от червилото на мама, да върже русите й къдрици на опашка и да я запознае със своята Барби. Старият погледна към куклата, а после към момичето и така няколко пъти. Беше ли то семейството,което той искаше за своята рожба? Щеше ли то да се грижи добре за нея? Да опази красивото й порцеланово лице здраво и чисто?... Нещо в него потръпна. Това беше моментът, който той всеки ден обещаваше на своята кукла и въпреки това вътрешният му глас крещеше, че не бива да я дава на детето. Отпрати момиченцето, като го излъга, че не е за продан, че тази кукла не е за игра като другите.
Останал сам-самичък в целия магазин, старецът застана пред витрината и се загледа в порцелановата красота със зелени очи, които обвинително го гледаха:” Как можа, старче? Защо ме лъжеше всеки ден. Аз не искам да съм тук, а там – при онова малко момиче, което ме пожела!” Възрасният мъж отрони тихо: ”Просто не можах, дете мое!”, скри се зад тезгяха и заплаха. А куклата стоеше все така, с поглед към улицата, на която сега стоеше момиченцето. С лявата си ръка то махаше на куклата, а в дясната, отпусната до тялото, стискаше кичур коса, който продължаваше в нейната кукла, на която липсваше крак, а лицето бе орисувано с химикал.
От зелените очи се отрони стъклена сълза...

Танцуваща звезда

Петък...Последен час...и най-накрая звънец. Тя бързо си събра нещата и първа напусна стаята. По стълбите извади плеъра от джоба на палтото си и пусна единствената песен, която имаше на него и която никога не се уморяваше да слуша. Искаше да се прибере колкото може по-скоро. Крачеше бързо, защото вкъщи я чакаше завършекът на „Дамата с камелиите”.
След минутка беше на двора, секунди след това на тротоара. Зави и се готвеше да пресече когато песента й свърши. Докато пресичаше извади плеъра за да го пусне отново...Тогава той изхвръкна от ръката й, чу се свистене на спирачки и удар. Плеърът се приземи на студения асфалт... на два метра от тялото й.
...Очите й се изпълниха с тежки сълзи и около себе си чуваше само приглушени гласове.Не можеше нито да помръдне, нито да разбере какво е станало...страхуваше се.
Изведнъж над нея се надвеси момче с бална маска, усмихна се и й подаде ръка. Тя без колебание я пое и се изправи бавно. Чувстваше се лека, безтегловна. Огледа се и забеляза, че е заобиколена от хора, сякаш избягали от Ренесанса, от венециански карнавал. Някои я оглеждаха изпод изрисуваните си маски, други танцуваха грациозно около нея на фона на музиката, която се чуваше незнайно откъде. Беше просто нереално и на нея й се прииска да бъде част от този свят – техния свят. Защото танцувайки, или дори просто стоейки, те изглеждаха приказно – като хиляди бели пеперуди, пърхащи във въздуха.
Тук, на средата на улицата, срещу училище, животът беше спрял. Съществуваше само този свят, в който тя вече танцуваше със странника, подал й ръка. Не знаеше стъпките, но се забавляваше истински. Завъртя се и срещайки отново очите зад маската се засмя...Последният, но искрен звук, който издаде преди да се превърне в танцуваща звезда в обширното небе.