Затваряйки очи в тъмнината виждам как пред мен всичко се къпе в слънчева светлина.Чувам птичките в дърветата, усещам мириса на прясно окосена трева и допира на връхчетата й да босите си стъпалата. Изведнъж детски викове и смях прекъсват момента ми.Очаквах този път да съм сама...Обръщам се и осъзнавам, че не съм на тиха и отдалечена поляна както мислех, а на площадката, на която съм прекарала половината си детство. Хубаво е, но и някак тъжно, същото старо място и все пак непознато...
Покрай мен притичва 5-годишно момиченце, облечено в розово. Връзката на лявата й обувка се е развързала и тя нехайно я нястъпва. От страх, че ще се препъне в нея, я настигам за да я завържа. Момиченцето се спира пред една от пейките и сяда до възрастен мъж, който чете вестник. Тогава виждам приликата – тя изглежда досущ като мен преди 12 години. Опитвам се да я заговоря, но тя сякаш не ме вижда. Ясно, и тук ще бъда само наблюдател и още повече, момиченцето не просто прилича на мен, тя е мен...Прехапва език в опит да завърже двете връзки на възел(тогава ми бе адски трудно) и тихичко си повтаря стъпките една след друга. След няколко минути усилен труд успява, но да си призная, възелът няма нищо общо с възел – разхлабен и по- дълъг от едната страна. Въпреки това, тя е доволна. Усмихва се и се окуражава на глас. Това кара и мен да потръпна, прави ме по-спокойна и някак щастлива. Хиляди пеперуди пърхат в стомаха ми докато тя гордо се връща при другите деца и кокетно върти краче обяснявяйки как съвсем сама се е справила.
Сядам на пейката и въздъхвам доволно, хвърляйки неволно поглед към стареца, до когото тя беше седяла и който сега бе на метър разстояние от мен. С белите си костюм и ръкавици от велур, той въобще не се вписва в картинката. Но чувствам, че пак той е причината всичко тук да е толкова спокойно и прекрасно. Изненадвам се когато се обръща към, не би трябвало да ме види, нали? Не, естествено. Само че ето го срещу мен – с усмивка на лице като малко дете в магазин за играчки.
- Сега убеди ли се, че можеш? – пита той, сгъвайки вестника си на четири и пъхайки го под мишница.
- Да мога какво? Да си връзвам обувките? – питам аз учудена, но и малко раздразнена (За какво му е да задава глупави въпроси?!)
- Мдаа... – той прави кратка пауза, в която се изправя – Да си връзваш обувките, да пишеш разкази, да спечелиш златен медал, да превземеш света.....Стига само да опиташ.
Със същата широка усмивка той се обръща и за секунди изчезва. Секунди, които са ми достатъчни за да видя големите бели криле на гърба му и светлината, която ги обгражда.Секунди, в които осъзнавам, че мога....
Няма коментари:
Публикуване на коментар