........

"Докато не проумееш вечния закон на
смъртта и прераждането, ти си само пасивен гост на тъмната земя"
Гьоте


Младият мъж се беше отпуснал в един от ъглите на хладното и тъмно жилище. Беше сам, в очакване жена му да се завърне. Горката, цяла седмица не беше на себе си. Прибираше се късно вечер, 2-3 часа след като е приключила работа (Бог знае къде се скиташе) и тихо, прегърнала една от възглавниците,лягаше на дивана в хола.Плачеше с часове, загледана в една снимка на камината, а той просто си стоеше там в ъгъла, превърнал се в негово убежище откакто кучето започна да лае всеки път щом го подуши. Разбира се че му се искаше да я успокои, да скрие глупавата снимка в някое от чекмеджетата, което тя никога нямаше да отвори, да седне до нея, да я прегърне и както само той можеше, да й каже, че всичко е наред. Но не можеше. Не можеше да мръдне на повече от 10 см, камо ли да иде до камината или дивана. Не можеше да каже „Здравей”, та какво оставаше за цяла реч на тема как нещата ще се оправят....
Изведнъж една от лампите в апартамента светна и тя влезе – красива както на първата им срещата, но със сенки под очите и тъжна както никога досега.Стовари две полупразни чанти от супермаркета на кухнеския плот и издиша. Но не й тежаха покупките, а атмосферата. Познатият мъжки парфюм, който изпълваше въздуха сякаш я задушаваше, стените, украсени със семейни снимки я притискаха и може би скоро щяха да я смажат....
Усетила, че тези мисли нахлуват отново в главата й, тя си направи поредната чаша зелен чай,който уж според докторите щял да я успокои и седна на дивана.Огледа се наоколо и при жалкия вид на жилището,сълзи бликнаха от очите й – по холната масичка стояха може би от седмицa чаени чаши и кутии с носни кърпи. На дивана зад нея се търкаляха две одеяла, с които се завиваше в случай, че успееше да заспи през нощта. А на пода лежаха разхвърляни куп албуми със снимки, неговите снимки. Неочаквано, погледът й се премести към един от ъглите и за своя неприятна изненада забеляза огромна,черна и отвратителна хлебарка, която все едно крещеше: “Хеейй! Ела ме убий!”. Стана й мъчно, че беше позволила хубавият им дом, който и двамата много обичаха, да се превърне в развалина. И въпреки това не помръдна от мястото си, а повдигна крака пред гърдите си и здраво обхванала ги с ръце,загледана в онази снимка от сватбата им – прегърнати, и двамата усмихнати, тя продължи да плаче тихо, почти без глас.
Сърцето му се късаше. Стоеше там, в ъгъла срещу нея, неспособен да направи кавото и да е. Знаеше, всъщност усещаше,колко й е тежко. И той плачеше заедно с нея, въпреки че не му личеше. За годините, които бяха прекарали заедно я беше опознал толкова добре, че знаеше по изражението й кога е разочарована и кога тъжна. А сега разбираше как изглежда когато е сломена,което по-рано би му се сторило невъзможно. Енергичната и жизнерадостна жена, която обичаше, не помръдваше от мястото си с часове и плачеше без глас, защото такъв не й беше останал..... Той не можеше да позволи това. Трябваше най – накрая да излезе от сянката си и да отиде до нея, каквото и да му струва, колкото и време да му отнеме. Затова затътри колкото се може по-бързо към дивана, гледайки единствено към нея. Очите му се навлажниха, устните му се разтеглиха в тъжна усмивка, но тя все още не го забелязваше....
За секунда тя отклони поглед от снимката и измери стаята с поглед. Търсеше кучето, което може би усещаше тъгата й и по цял ден се излежаваше тихо. Погледът й се спря на черно петно пред камината. Беше същата онази отвратителна хлебарка. Вече раздразнена, с още влажни очи, тя стана от дивана и измъкна изпод него един стар, оръфан от домашния любимец чехъл.....
Той стремглаво продължаваше и като я видя да става от дивана се зарадва. Наивно си мислеше, че го е видяла и всъщност идва при него. Искаше му се да изкрещи, че я обича, да й обещае, че повече никога няма да позволи да плаче и да е тъжна....
Тя се приближи до камината и се наведе над бедната твар. Без да се поколебае вдигна ръка и с един удар размаза хлебарката върху паркета. За пореден път се разплака...
Сърцето му биеше лудо. Тя беше се приближила, дори стоеше над него. Но в миг усмивката му застина. За секунди всичко стана черно и той не чувстваше вече.Един бърз удар и болката, тъгата, любовта изхвърчаха от него...
...Защо й трябваше да убива клетата животинка? Какво й беше сторила? Вина.Тъга.Сълзите се стичаха по бузите й. Чувстваше,че в този момент е изгубила нещо. Изправи се бавно и сега лицето й беще срещу камината, а очите й забодени право в сватбената снимка.
- Защо не си тук?! – промълви тя укорително, гледайки образа му......Без да знае, че току що го беше изгубила за втори път.