Час и половина след полунощ

„Обувките ми са кални. Трябва да ги изчистя!” Тъкмо заспивам когато тази мисъл ме кара да „скоча” от леглото и да се захвана с мръсните си маратонки. А можех и просто да го отложа за утре и да заспя....През деня бях с тях на село. За последно в двора и из старата къща на баба и дядо.Беше валял силен дъжд, всичко беше кално, а градината -обрасла с бурени. Не изглеждаше така както в спомените ми. Вече не беше толкова обширна, а някак смалена. Като памучна тениска, изпрана с топла вода....И голямата бяла къща сега нямаше такъв внушителен вид. По-скоро излеждаше остаряла, умаломощена от годините, олицетворение на малкото хора останали да живеят в селото – забравени и загубили надежда, че мястото отново ще е оживено.

Може всичко там да не е било толкова променено, може паметта да си играе с мен. Все пак не прекарвах много време там, като дете, което не обичаше да се отделя от мама. Едно знам със сигурност, каквато и част от детството си да съм прекарала там, дори и спомените да са поизбледнели, чувствата от изживяното ще си останат. Чувство на радост и задоволство след като веднъж успяхме с другите три – четири деца от улицата да спретнем „представление” , на което присъстваха всички баби и дядовци. Чувството на раздразнение когато някое от момичетата се опита да ми вземе играчката и после, когато се стигнеше до „Нà ти си куклите, дай ми си парцалките!” - на тъга. И отново раздразнение и тъга, та дори и понякога ярост когато брат ми ме дразнеше. Добре помня и мириса, които се носеше от кухнята на баба, та кой забравя това?.....

Мирисът на мокри кърпички с есенция от праскова ме връща в тук и сега. В хладния тъмен коридор вкъщи, час и половина след полунощ, последните две минути от който съм прекарала в бясно търкане на подметките си с мокри кърпи. Защо го правя? Заличавам последния си материален спомен от бялата спретната къщурка – пръстта от градинката. Защо не съм по-сантиментален човек? От тези, които биха си сложили мръсните маратонки на видно място за спомен. Защо отидох там за последно с такова желание, а изведнъж ме обзе нужда да си тръгна възможно най-бързо? Просто се почувствах като предател. Човек, който доброволно се отказва от сякаш частичка от себе си.Защото какво е човек ако не зависим от спомените си за миналото, очакванията си за бъдещето и действията си в настоящето. А когато едно от тези избледнее, кой и какъв ставаш?....Може би просто исках да запомня мястото, такова кавото е в размитите ми спомени, а не каквото бе сега. Преди десет години изглеждаше като приказка....