........

"Докато не проумееш вечния закон на
смъртта и прераждането, ти си само пасивен гост на тъмната земя"
Гьоте


Младият мъж се беше отпуснал в един от ъглите на хладното и тъмно жилище. Беше сам, в очакване жена му да се завърне. Горката, цяла седмица не беше на себе си. Прибираше се късно вечер, 2-3 часа след като е приключила работа (Бог знае къде се скиташе) и тихо, прегърнала една от възглавниците,лягаше на дивана в хола.Плачеше с часове, загледана в една снимка на камината, а той просто си стоеше там в ъгъла, превърнал се в негово убежище откакто кучето започна да лае всеки път щом го подуши. Разбира се че му се искаше да я успокои, да скрие глупавата снимка в някое от чекмеджетата, което тя никога нямаше да отвори, да седне до нея, да я прегърне и както само той можеше, да й каже, че всичко е наред. Но не можеше. Не можеше да мръдне на повече от 10 см, камо ли да иде до камината или дивана. Не можеше да каже „Здравей”, та какво оставаше за цяла реч на тема как нещата ще се оправят....
Изведнъж една от лампите в апартамента светна и тя влезе – красива както на първата им срещата, но със сенки под очите и тъжна както никога досега.Стовари две полупразни чанти от супермаркета на кухнеския плот и издиша. Но не й тежаха покупките, а атмосферата. Познатият мъжки парфюм, който изпълваше въздуха сякаш я задушаваше, стените, украсени със семейни снимки я притискаха и може би скоро щяха да я смажат....
Усетила, че тези мисли нахлуват отново в главата й, тя си направи поредната чаша зелен чай,който уж според докторите щял да я успокои и седна на дивана.Огледа се наоколо и при жалкия вид на жилището,сълзи бликнаха от очите й – по холната масичка стояха може би от седмицa чаени чаши и кутии с носни кърпи. На дивана зад нея се търкаляха две одеяла, с които се завиваше в случай, че успееше да заспи през нощта. А на пода лежаха разхвърляни куп албуми със снимки, неговите снимки. Неочаквано, погледът й се премести към един от ъглите и за своя неприятна изненада забеляза огромна,черна и отвратителна хлебарка, която все едно крещеше: “Хеейй! Ела ме убий!”. Стана й мъчно, че беше позволила хубавият им дом, който и двамата много обичаха, да се превърне в развалина. И въпреки това не помръдна от мястото си, а повдигна крака пред гърдите си и здраво обхванала ги с ръце,загледана в онази снимка от сватбата им – прегърнати, и двамата усмихнати, тя продължи да плаче тихо, почти без глас.
Сърцето му се късаше. Стоеше там, в ъгъла срещу нея, неспособен да направи кавото и да е. Знаеше, всъщност усещаше,колко й е тежко. И той плачеше заедно с нея, въпреки че не му личеше. За годините, които бяха прекарали заедно я беше опознал толкова добре, че знаеше по изражението й кога е разочарована и кога тъжна. А сега разбираше как изглежда когато е сломена,което по-рано би му се сторило невъзможно. Енергичната и жизнерадостна жена, която обичаше, не помръдваше от мястото си с часове и плачеше без глас, защото такъв не й беше останал..... Той не можеше да позволи това. Трябваше най – накрая да излезе от сянката си и да отиде до нея, каквото и да му струва, колкото и време да му отнеме. Затова затътри колкото се може по-бързо към дивана, гледайки единствено към нея. Очите му се навлажниха, устните му се разтеглиха в тъжна усмивка, но тя все още не го забелязваше....
За секунда тя отклони поглед от снимката и измери стаята с поглед. Търсеше кучето, което може би усещаше тъгата й и по цял ден се излежаваше тихо. Погледът й се спря на черно петно пред камината. Беше същата онази отвратителна хлебарка. Вече раздразнена, с още влажни очи, тя стана от дивана и измъкна изпод него един стар, оръфан от домашния любимец чехъл.....
Той стремглаво продължаваше и като я видя да става от дивана се зарадва. Наивно си мислеше, че го е видяла и всъщност идва при него. Искаше му се да изкрещи, че я обича, да й обещае, че повече никога няма да позволи да плаче и да е тъжна....
Тя се приближи до камината и се наведе над бедната твар. Без да се поколебае вдигна ръка и с един удар размаза хлебарката върху паркета. За пореден път се разплака...
Сърцето му биеше лудо. Тя беше се приближила, дори стоеше над него. Но в миг усмивката му застина. За секунди всичко стана черно и той не чувстваше вече.Един бърз удар и болката, тъгата, любовта изхвърчаха от него...
...Защо й трябваше да убива клетата животинка? Какво й беше сторила? Вина.Тъга.Сълзите се стичаха по бузите й. Чувстваше,че в този момент е изгубила нещо. Изправи се бавно и сега лицето й беще срещу камината, а очите й забодени право в сватбената снимка.
- Защо не си тук?! – промълви тя укорително, гледайки образа му......Без да знае, че току що го беше изгубила за втори път.

Паралелен свят

Затваряйки очи в тъмнината виждам как пред мен всичко се къпе в слънчева светлина.Чувам птичките в дърветата, усещам мириса на прясно окосена трева и допира на връхчетата й да босите си стъпалата. Изведнъж детски викове и смях прекъсват момента ми.Очаквах този път да съм сама...Обръщам се и осъзнавам, че не съм на тиха и отдалечена поляна както мислех, а на площадката, на която съм прекарала половината си детство. Хубаво е, но и някак тъжно, същото старо място и все пак непознато...
Покрай мен притичва 5-годишно момиченце, облечено в розово. Връзката на лявата й обувка се е развързала и тя нехайно я нястъпва. От страх, че ще се препъне в нея, я настигам за да я завържа. Момиченцето се спира пред една от пейките и сяда до възрастен мъж, който чете вестник. Тогава виждам приликата – тя изглежда досущ като мен преди 12 години. Опитвам се да я заговоря, но тя сякаш не ме вижда. Ясно, и тук ще бъда само наблюдател и още повече, момиченцето не просто прилича на мен, тя е мен...Прехапва език в опит да завърже двете връзки на възел(тогава ми бе адски трудно) и тихичко си повтаря стъпките една след друга. След няколко минути усилен труд успява, но да си призная, възелът няма нищо общо с възел – разхлабен и по- дълъг от едната страна. Въпреки това, тя е доволна. Усмихва се и се окуражава на глас. Това кара и мен да потръпна, прави ме по-спокойна и някак щастлива. Хиляди пеперуди пърхат в стомаха ми докато тя гордо се връща при другите деца и кокетно върти краче обяснявяйки как съвсем сама се е справила.
Сядам на пейката и въздъхвам доволно, хвърляйки неволно поглед към стареца, до когото тя беше седяла и който сега бе на метър разстояние от мен. С белите си костюм и ръкавици от велур, той въобще не се вписва в картинката. Но чувствам, че пак той е причината всичко тук да е толкова спокойно и прекрасно. Изненадвам се когато се обръща към, не би трябвало да ме види, нали? Не, естествено. Само че ето го срещу мен – с усмивка на лице като малко дете в магазин за играчки.
- Сега убеди ли се, че можеш? – пита той, сгъвайки вестника си на четири и пъхайки го под мишница.
- Да мога какво? Да си връзвам обувките? – питам аз учудена, но и малко раздразнена (За какво му е да задава глупави въпроси?!)
- Мдаа... – той прави кратка пауза, в която се изправя – Да си връзваш обувките, да пишеш разкази, да спечелиш златен медал, да превземеш света.....Стига само да опиташ.
Със същата широка усмивка той се обръща и за секунди изчезва. Секунди, които са ми достатъчни за да видя големите бели криле на гърба му и светлината, която ги обгражда.Секунди, в които осъзнавам, че мога....

Зад ЪгЪла....

„Не е толкова трудно. Колко може да е трудно (дявол да го вземе)?Просто да вдигнеш глава и да продължиш напред, защото в крайна сметка, все някога трябва да го направиш, а и може би никога няма да се върна там.”Мислех това вече половин час, облегната на рамката на прозореца и загледана в облачното небе - вече втори ден валеше дъжд безспирно. Беше все едно времето ми беше съпричастно или по-скоро срещу мен, защото изпитвах ужасна нужда от един слънчев, топъл следобед, в които да се разходя и да „освежа” ума си.По радиото звучеше някаква балада и едва когато се заслушах осъзнах, че това е една от любимите ми песни, свързана с толкова стари спомени.Очите ми се насълзиха и усетих как изведнъж стените започнаха да ме притискат.Трябваше да изляза навън.
„А може ли, всъщност, дъждът да ме спре?И какво толкова? Ще се измокря?!”Без да се замислям повторно, извадих от гардероба първото яке, което ми попадна и излязох. Просто така и за първи път без телефон в джоба, без портмоне и без да знам къде отивам.Въпреки това бързах, защото имах чувството, че зад ъгъла ме чака някой. Роднина.Приятел.Любим.Някой, който представлява моят светъл лъч надежда, който ще разгони облаците и ще озари всичко наоколо. Всячески се опитвах да си проправя път между рояка от хора с чадъри за да стигна по-бързо, но сякаш не ме забелязваха. Ходеха забързано и никой не се отместваше, за да ми направи път. Нямах друг избор освен да изчакам да се разминем. И така след минутка-две нервно разтъпкване на едно място, с ентусиазма на дете преди Коледа, продължих към ъгъла.Бързах още повече от преди, тичах....
Стигнала до там, не можех да повярвам,че няма никого.Мястото беше пусто, нямаше и следа от нечие присъствие. Не можех да дишам.Но дали защото бях тичала или защото това беше още едно разочарование...Сълзите ми отново напираха. Какво очаквах?Че зад ъгъла ще някой, които да ми каже как да върна времето или че ще намеря старата бяла къща, която вече всяка вечер сънувах?Идваше ми да изкрещя когато изведнъж дъждът намаля и слънцето си проправи път измежду облаците. Всъщност, за момент небето се преобрази и светлина огря цялата улица, а срещу себе си виждах човек, който очевидно се беше запътил към мен...

Час и половина след полунощ

„Обувките ми са кални. Трябва да ги изчистя!” Тъкмо заспивам когато тази мисъл ме кара да „скоча” от леглото и да се захвана с мръсните си маратонки. А можех и просто да го отложа за утре и да заспя....През деня бях с тях на село. За последно в двора и из старата къща на баба и дядо.Беше валял силен дъжд, всичко беше кално, а градината -обрасла с бурени. Не изглеждаше така както в спомените ми. Вече не беше толкова обширна, а някак смалена. Като памучна тениска, изпрана с топла вода....И голямата бяла къща сега нямаше такъв внушителен вид. По-скоро излеждаше остаряла, умаломощена от годините, олицетворение на малкото хора останали да живеят в селото – забравени и загубили надежда, че мястото отново ще е оживено.

Може всичко там да не е било толкова променено, може паметта да си играе с мен. Все пак не прекарвах много време там, като дете, което не обичаше да се отделя от мама. Едно знам със сигурност, каквато и част от детството си да съм прекарала там, дори и спомените да са поизбледнели, чувствата от изживяното ще си останат. Чувство на радост и задоволство след като веднъж успяхме с другите три – четири деца от улицата да спретнем „представление” , на което присъстваха всички баби и дядовци. Чувството на раздразнение когато някое от момичетата се опита да ми вземе играчката и после, когато се стигнеше до „Нà ти си куклите, дай ми си парцалките!” - на тъга. И отново раздразнение и тъга, та дори и понякога ярост когато брат ми ме дразнеше. Добре помня и мириса, които се носеше от кухнята на баба, та кой забравя това?.....

Мирисът на мокри кърпички с есенция от праскова ме връща в тук и сега. В хладния тъмен коридор вкъщи, час и половина след полунощ, последните две минути от който съм прекарала в бясно търкане на подметките си с мокри кърпи. Защо го правя? Заличавам последния си материален спомен от бялата спретната къщурка – пръстта от градинката. Защо не съм по-сантиментален човек? От тези, които биха си сложили мръсните маратонки на видно място за спомен. Защо отидох там за последно с такова желание, а изведнъж ме обзе нужда да си тръгна възможно най-бързо? Просто се почувствах като предател. Човек, който доброволно се отказва от сякаш частичка от себе си.Защото какво е човек ако не зависим от спомените си за миналото, очакванията си за бъдещето и действията си в настоящето. А когато едно от тези избледнее, кой и какъв ставаш?....Може би просто исках да запомня мястото, такова кавото е в размитите ми спомени, а не каквото бе сега. Преди десет години изглеждаше като приказка....

Неща, които да.....

"50 неща, които да направя след като стана на 18",500 преди да умра.....и куп други събития, които ни дават повод да си направим едно малко "списъче" от щуротии, мечти и копнежи, които обикновено не бихме могли да осъществим. Едни си ги съставят, защото не знаят как "да живеят за момента", други имат маниакалната нужда да организират всичко (само леки клинични случаи),трети просто са чували, че е интересно и са се решили да пробват (като мен).

Не ми отне много време да измисля тези приблизително 10 неща, но докога ще съм "тикнала" и последното и колко ще са луди,страшни и необичайни - реших, че няма значение, по-важно е да ги направя с кеф и някой ден в мноооого далечното бъдеще да мога, когато ме попитат с усмивка да отговоря:" Дааа бе! Аз бях онази, която счупи панорамното стъкло в Делфинариума във Варна и пусна делфините на свобода!( :D:D това е само пример де!) Та ето ги и моитеее:

- Да скоча с бънджи от Аспаруховия мост (Мислех, че и Стамболовият става, нооо колкото по-високо......толкова по-високо, страшно де. )
- Да скоча с парашут (Че кой не иска! )
- Да се гмуркам в Мексиканския залив (След филми като Fool`s Gold как да не искаш да търсиш потънал кораб, със съкровища на борда.... или поне за да снимам рибките... ии аами - акулите)
- Да прекося Черно море с ветроходна яхта (1. Ветроход звучи къде-къде по-романтично, 2. ДА! И Черно море ми стига...все пак корабоплаването не ми е в стихиите)
- Да прекарам едно лято, през което всяка вечер да е като петъчните :)) (Приятелското присъствие в индустриални количества - задължително :D )
- Да присъствам на традиционна, шарена индийска сватба (Даже бих пробвала да им се включа в танците)
- Да бъда статист във филм (Естествено, че ще махам на камерата и ще поздравя всички приятели и познати....)
- Да пея пред минимум 50000 души (Как ви звучи: отивам на следващия концерт на "Планета",измъквам микрофона от някоя звезда и подкарвам "Зайченцето бяло")
- Да напиша книга (Тук ще съм скромна и ще дам само едно уточнение - бестселър :D:D)
- Да посадя дърво (Нали знаете поговорката)
- Да потроша скъпа кола (Това не знам защо... просто ми се иска, както Моника унищожи джагата на Джоу и Чандлър в един от последните епизоди на "Приятели"; само с един чук....и много хъс :D )
* България да стане....Световен шампион......по..ааам..амии.....футбол (Въпреки че това май въобще не зависи от мен, а е по-скоро Божа работа :D)

Ииии те така, както казва Гацо Бацов....И ако някой ден решите и вие да си направите такъв списък: Да не ми копирате идеите, ей!