Всичко е безсмислено… и все пак смисъл в отказването няма

Всичко е безсмислено… и все пак смисъл в отказването няма. Очакванията прецакват много неща. Големи или малки, завишени или занижени…Без значение е, защото щом ги има и не бъдат оправдани все ще ти е кофти и ще се чудиш има ли смисъл в продължаването с опитите. Очакваш да си един тип човек и опитваш да се развиваш в тази посока. А в момента, в който се спреш встрани от пътя си за да си направиш равносметка се оказва, че си вървял в не толкова вярна посока. Очакваш хората да са едни, а те в най-неочаквани моменти ти показват другата страна. Очакваш животът ти да се нареди някак, а той се оказва по-разхвърлян от гардероба ти. Може дори и да не очакваш, че нещо може да се обърка… Примери колкото искаш.

Всичко е безсмислено… и все пак смисъл в отказването няма. Защото докато достигнеш момента, в който започваш да се чудиш и маеш защо правиш нещо, е вече късно. Времето е отлетяло, а дори и да е имало съмнения в началото си си казал „Рано е още, ще видим“. Защо учиш това, което учиш? Защо работиш това, което работиш? Защо живееш в града, в който живееш? Или дори още по-общо: Защо правиш нещата, които  правиш? Струва ли си да продължаваш да ги правиш щом не са това, което си очаквал? Струва ли си да ги приключиш ако вече не знаеш дали искаш това? Да, да, да и отново да! Защото си положил достатъчно усилия да стигнеш до тук, колкото и близо или далеко да е „тук“ от финалната права. Защото откажеш ли се веднъж, ще го направиш и втори, и трети път, а да се откажеш значи да се подиграеш със себе си и с годините от живота си, които си отделил на нещо, с жертвите, които си направил в името на нещо. Да се откажеш значи да разочароваш един човек, който винаги трябва да те уважава – теб самият…

Затова и изходът от блатото на очакванията е само един – да не се отказваш, а да бъдеш идиотски упорит. Стискаш зъби, запретваш ръкави… или каквото ти е нужно за да мобилизираш всички сили, защото, повярвай ми, веднъж помислиш ли за лесния изход, всичко става двойно по-трудно. Хубавото в случая е, че след това пресичането на финиша е още по-сладко, а причините за уважение се увеличават с една.

The world

If you ever had a dream
you were dying
and woke up crying,
I`d know.
I`d know when to come
and help you run.
Run and save yourself from the fear,
but still keep the world near...
Because I am the world.

За надрастването на очакванията

Като малка обичах да си играя с нещата на мама, когато никой не гледа. Често ровех в кутийката й с бижута и се закичвах с обеци навсякъде по лицето, топвах пръстче в зеления цвят на сенките й (защото отива на кафяви очи) и върху клепачите. Вида си довършвах с някоя от нейните роклите от гардероба или с шал и колан, но парфюма никога не ползвах… за да няма доказателства във въздуха за игрите ми. Години след това започнах и тайно да разхождам обувките й на ток из коридора като през цялото това време мислех:“Нямам търпение да имам свои“ … или поне да получа позволение да нося нейните.
През цялото време, докато чаках това да се случи, си представях колко страхотно може да е да си госпожица на двайсет и нещо – огромен дрешник като от списание, гримове и прически, група приятелки, с които да си неразделна и с които да правиш всичко, да си пораснала и с важна работа, да кажем адвокат,и за финал с Ник Картър за гадже. Естествено, нищо от това, което си пожелавах, не се сбъдна напълно, но и не съжалявам…Най- малкото, защото се научих, че на нас, замечтаните, очакванията ни са прекалено завишени и всичко (не) се случва с причина. А и Ник вече не е на мода, но за това малко по-късно. Предпочитам да започна от дрешника, защото, тъжно или не, може би това е детската представа, до която животът ми днес се доближава най-много. Вярно, гардеробът не е отделна бяла стая с кушетка и огледала, но в него винаги ще се намери нещо черно и елегантно, нещо късо и цветно, нещо с ръб, нещо за всеки повод и сезон…дори и често да твърдя обратното. Гримът си остана моята страст, която от известно време редица модни блогъри в Youtube захранват, и да си играя с четките е любимата ми част от сутринта. Колкото до приятелките – да, имам си своята групичка, но аз и те нямаме нищо общо с тези от сериалите, дори една с друга нямаме много общо – различни външен вид и възраст,приоритети, мечти, държави. Това, което ни сплотява, независимо къде сме и колко често се виждаме/чуваме/пишем, е, че държим на приятелството си. Не си устройваме неделни обеди или петъчни излизания, понякога не говорим със седмици, но въпреки това не се забравяме. Не забравяме, че срещу нас стои млада жена, с която делим и споделяме много – и добро, и лошо. Знам какво тревожи другата и коя ще разбере най-добре проблема ми, коя ще ми даде добър съвет и няма да възрази, когато не го приема, и коя, също като мен, има нужда от почивка. Двайсет и две годишното ми Аз се е научило, че приятелството, което издържа теста на времето, няма нищо общо с баналните представи от големия екран и само приятел(к)ите избират какво да бъде и какво да значи то. Също както всяка една от нас избира каква жена да бъде. Или поне каква иска да стане, тъй като, да си го кажем – на нашите години ни очакват още доста израстване и промени.
На 9 мислех хората на 18 за възрастни, на 18 ми хрумна, че може би започваш да се чувстваш пораснал след като прехвърлиш двайсетте. На двайсет и две се радвам, от една страна, че три години след пубертета още чувствам енергията и вълненията на тийнейджър, от друга се опасявам, че никога няма да узрея за някои неща. Добре, че има една жена, която е минала по същия път, макар и в различни времена, за да ме подкрепя и да ми втълпява в неузрялата глава, че и моето време ще дойде, че е важно да държа на себе си и да се доверявам на инстинктите си, но въпреки това да бъда разумна и добра и да не забравям, че само „с рогата напред“, при все, че съм Телец, няма да стигна далеко. Същата жена, която години наред
повтаря нещо, което няма как да разбереш без сама да го осъзнаеш – външният вид на човека насреща не е най-важното нещо (може би е някъде в списъка с важни неща, но не е и водещото). Ако през 90те русият рошав Ник беше модерен, а сега се харесват поддържани коси и бради, то тенденциите неизменно скоро ще се променят, но това, което си остава еднакво привлекателно, ще са отношението и жестовете, начините, по които виждаш, че си ценена като жена, понякога незабележими признаци, по които разбираш, че си на правилното място.

Мили мой малък фъстък

22.01.2016

Мили мой малък фъстък,

надявам се това да е едно от първите неща, които сричаш... или листчето, което пазиш в нещата си и прочиташ от време на време като всеки път разбираш нещо ново.

От леля да знаеш - да бъдеш госпожица не е лесно, но не е и адски трудно. Иска се само да бъдеш добра, да вярваш, винаги да си носиш малка доза кураж в джобчето на панталонките и да не забравяш,че въпреки всичко причина да се усмихнеш все ще се намери. Пример: фактът, че още преди да се родиш толкова много хора те обичат; че мама и тате са стабилната опора, която независимо от възрастта ти, ще ти трябва от време на време; и фактът,че още по ритниците, които раздаваше от корема на мама си личи, че ще си със силен характер.

Тъй като за нас си една малка принцеса, а от приказките знаем, че всяка принцеса си има фея орисница - нека леля да бъде твоята. Пожелавам ти да порастеш добросърдечна, весела и умна. Стани всичко, което си пожелаеш, не се страхувай понякога да сменяш посоката. Обичай и бъди обичана по всеки един начин, по който човешкото сърце усеща любов. Живей и се чувствай жива където и да те отведе съдбата. Но от всичко, което искам за теб, най-важното е никога да не познаеш съмнението. Вярвай в себе си и се доверявай на гласчето, идващо от сърцето и/или ума ти.

А леля ти обещава да е винаги насреща - да слуша за щуротии, да помага и да не казва на мама за белите. Леля обещава да ти даде всичко, което може. Леля обещава да ти покаже начините, по които едно лелче може да обича и глези малкото си фъстъче!

hopeless/open...

Endless nights of talks
and imaginary walks.
With gentle strokes
he caresses my soul
as he smokes.
"Leave your lover for me"
he murmurs in my ear,
and I, out of fear, pretend not to hear.
This, us, here. It`s a thing.
But he comes and he flings.
He lets me wander alone for months,
sometimes for days,
leaving me wondering what it is
that he does when he strays.
It sounds a bit tragic,
but feels like a sip of magic,
I might sound hopeless about this,
but I feel open about it.

П.

Не знаем накъде сме тръгнали и защо отиваме там, но се запътваме устремени и без да мислим дали ще има път,по който да можем да се върнем. Не сме сигурни какво вършим и въпреки това не спираме да го правим. Не искаме нищо определено и нямаме план за утре, нямаме идея дори какво ще се случи довечера. Казваме "Не знам, не ми пука" по-често от колкото "Съжалявам,не исках." Умеем престорените усмивки толкова добре, че дори не осъзнаваме кога ги използваме. Рядко нещо ни вълнува, по-често нещо ни тревожи, но не признаваме. Ние сме поколение, което не зачита интелекта, не се впечатлява и не знае да обича.Поколение,което може да напише това, което мисли съкратено, но не и да го изкаже. Поколение,сраснало се с телефона, но не умеещо да го използва по предназначение.Поколение, в което всички специални са еднакви и всички обикновени - уникални. Поколение,за което всичко е трудност и нищо не е предизвикателство. Ние сме поколението,усъвършенствало самотата в тълпата...

В дни като тези

Пътят,по който тръгна моята песен,
е толкова тесен,
че понякога дори не знам
има ли място и само за мене там.
Но в дните когато
чувствам,че не греша
усещам у мен да се надига вълна.
На гребена ѝ там
се носи всеки мой блян,
всяка усмивка, пазена в мрачните дни
и всички щастливи сълзи.
Бясно се разбива на всички брегове,
на които предпазливо трупам страхове.
По пътя си всичко руши и измива
и в миг на съмнения дава ми сила.
В дни като тези, когато
усещам у мен да бие сърцето
щастливо, богато,
защото ги има всички онези,които
с любов го поддържат упорито.
Знам, че ще мога
стига само да пожелая
да заведа мечтите до края.
и след него дори да открия друга пътека,
скрита, досега непозната на човека.
А там всичко започва пак
и вълната отново тихо, но сигурно
поема към далечния бряг.