За надрастването на очакванията

Като малка обичах да си играя с нещата на мама, когато никой не гледа. Често ровех в кутийката й с бижута и се закичвах с обеци навсякъде по лицето, топвах пръстче в зеления цвят на сенките й (защото отива на кафяви очи) и върху клепачите. Вида си довършвах с някоя от нейните роклите от гардероба или с шал и колан, но парфюма никога не ползвах… за да няма доказателства във въздуха за игрите ми. Години след това започнах и тайно да разхождам обувките й на ток из коридора като през цялото това време мислех:“Нямам търпение да имам свои“ … или поне да получа позволение да нося нейните.
През цялото време, докато чаках това да се случи, си представях колко страхотно може да е да си госпожица на двайсет и нещо – огромен дрешник като от списание, гримове и прически, група приятелки, с които да си неразделна и с които да правиш всичко, да си пораснала и с важна работа, да кажем адвокат,и за финал с Ник Картър за гадже. Естествено, нищо от това, което си пожелавах, не се сбъдна напълно, но и не съжалявам…Най- малкото, защото се научих, че на нас, замечтаните, очакванията ни са прекалено завишени и всичко (не) се случва с причина. А и Ник вече не е на мода, но за това малко по-късно. Предпочитам да започна от дрешника, защото, тъжно или не, може би това е детската представа, до която животът ми днес се доближава най-много. Вярно, гардеробът не е отделна бяла стая с кушетка и огледала, но в него винаги ще се намери нещо черно и елегантно, нещо късо и цветно, нещо с ръб, нещо за всеки повод и сезон…дори и често да твърдя обратното. Гримът си остана моята страст, която от известно време редица модни блогъри в Youtube захранват, и да си играя с четките е любимата ми част от сутринта. Колкото до приятелките – да, имам си своята групичка, но аз и те нямаме нищо общо с тези от сериалите, дори една с друга нямаме много общо – различни външен вид и възраст,приоритети, мечти, държави. Това, което ни сплотява, независимо къде сме и колко често се виждаме/чуваме/пишем, е, че държим на приятелството си. Не си устройваме неделни обеди или петъчни излизания, понякога не говорим със седмици, но въпреки това не се забравяме. Не забравяме, че срещу нас стои млада жена, с която делим и споделяме много – и добро, и лошо. Знам какво тревожи другата и коя ще разбере най-добре проблема ми, коя ще ми даде добър съвет и няма да възрази, когато не го приема, и коя, също като мен, има нужда от почивка. Двайсет и две годишното ми Аз се е научило, че приятелството, което издържа теста на времето, няма нищо общо с баналните представи от големия екран и само приятел(к)ите избират какво да бъде и какво да значи то. Също както всяка една от нас избира каква жена да бъде. Или поне каква иска да стане, тъй като, да си го кажем – на нашите години ни очакват още доста израстване и промени.
На 9 мислех хората на 18 за възрастни, на 18 ми хрумна, че може би започваш да се чувстваш пораснал след като прехвърлиш двайсетте. На двайсет и две се радвам, от една страна, че три години след пубертета още чувствам енергията и вълненията на тийнейджър, от друга се опасявам, че никога няма да узрея за някои неща. Добре, че има една жена, която е минала по същия път, макар и в различни времена, за да ме подкрепя и да ми втълпява в неузрялата глава, че и моето време ще дойде, че е важно да държа на себе си и да се доверявам на инстинктите си, но въпреки това да бъда разумна и добра и да не забравям, че само „с рогата напред“, при все, че съм Телец, няма да стигна далеко. Същата жена, която години наред
повтаря нещо, което няма как да разбереш без сама да го осъзнаеш – външният вид на човека насреща не е най-важното нещо (може би е някъде в списъка с важни неща, но не е и водещото). Ако през 90те русият рошав Ник беше модерен, а сега се харесват поддържани коси и бради, то тенденциите неизменно скоро ще се променят, но това, което си остава еднакво привлекателно, ще са отношението и жестовете, начините, по които виждаш, че си ценена като жена, понякога незабележими признаци, по които разбираш, че си на правилното място.