П.

Не знаем накъде сме тръгнали и защо отиваме там, но се запътваме устремени и без да мислим дали ще има път,по който да можем да се върнем. Не сме сигурни какво вършим и въпреки това не спираме да го правим. Не искаме нищо определено и нямаме план за утре, нямаме идея дори какво ще се случи довечера. Казваме "Не знам, не ми пука" по-често от колкото "Съжалявам,не исках." Умеем престорените усмивки толкова добре, че дори не осъзнаваме кога ги използваме. Рядко нещо ни вълнува, по-често нещо ни тревожи, но не признаваме. Ние сме поколение, което не зачита интелекта, не се впечатлява и не знае да обича.Поколение,което може да напише това, което мисли съкратено, но не и да го изкаже. Поколение,сраснало се с телефона, но не умеещо да го използва по предназначение.Поколение, в което всички специални са еднакви и всички обикновени - уникални. Поколение,за което всичко е трудност и нищо не е предизвикателство. Ние сме поколението,усъвършенствало самотата в тълпата...

В дни като тези

Пътят,по който тръгна моята песен,
е толкова тесен,
че понякога дори не знам
има ли място и само за мене там.
Но в дните когато
чувствам,че не греша
усещам у мен да се надига вълна.
На гребена ѝ там
се носи всеки мой блян,
всяка усмивка, пазена в мрачните дни
и всички щастливи сълзи.
Бясно се разбива на всички брегове,
на които предпазливо трупам страхове.
По пътя си всичко руши и измива
и в миг на съмнения дава ми сила.
В дни като тези, когато
усещам у мен да бие сърцето
щастливо, богато,
защото ги има всички онези,които
с любов го поддържат упорито.
Знам, че ще мога
стига само да пожелая
да заведа мечтите до края.
и след него дори да открия друга пътека,
скрита, досега непозната на човека.
А там всичко започва пак
и вълната отново тихо, но сигурно
поема към далечния бряг.