Dear Girl

Dear Girl, I can bet my ass that at least once a guy has made you feel pathetic. Option A: he didn`t call/text when he said he`d do so,which led to you calling/texting him,And that,let`s face it, felt humiliating,especially if he didn`t answer.Option B: he underminded you, which led to you doing something stupid you wouldn`t have done otherwise,and that just to get his attention. Of course we could go on listing options and the letters of the alphabet probably won`t be enough.The point here is to try and figure out whether you`ve had enough of the "pathetic"-feeling. Now I`m not saying cut him off,pretend like he doesn`t exist. We all know that`s too damn hard. And everytime you think about giving up,you get a hunch that this one might just turn out right and you are "obliged" to give that guy another chance,regardless of the fact that he hasn`t even asked for it.And that would be just one more example of the ways in which you humiliate yourself in an attempt to find love, your soulmate or whatever it is that you want out of that one person. What I`m saying is that first you need to learn to be selfish and even love yourself a bit more than anybody else and that is so you would be able to tell whether you`ve had enough or you could spend some more time playing "Hunter and prey". You just have to spend a while with nobody on your mind, even though waiting on texts or daydreaming about someone sure makes your day. As clichéd as it may sound,go out and have fun with friends. And here`s something you should do at least once during your "I love me"-vacation: guy comes up to you,starts talking, turn to him and say: "Motherf*cker,can`t you see we`re having a girls`night?!"(for further advice google Jenna Marbles). I can guarantee you are gonna enjoy yourself for a while. So when you`ve learned how to be selfish, feel free to fall for anyone. And if the selfish you that knows how to live a life without depending on someone`s affection, simply doesn`t want to go on without this anyone, then f*ck it - yes, it`s worth the humiliation! Yours faithfully, a girl,who loves herself

Изключение от правилото

-Добър ден! Имам среща за 13h. Името ми е.... -Моля заповядайте! –прекъсва ме блондинката,която седеше на рецепцията. Изправя се бързо и грациозно и ме повежда по един от многото коридори из лъсквата сграда на корпорацията,чийто изпълнителен директор трябва да интервюирам след малко. Вървим известно време, разминаваме се със служители, перфектно изглеждащи служители, което още повече ме кара да се чувствам не на място.Те - облечени официално, а аз с първият чифт дънки,които ми попаднаха и измачкана риза, те – носещи куфарчета,а аз преметнал на рамо старата ми раница,която след толкова години беше на 3 шева от разпадане. Така и не ми стана ясно защо редакторът реши да възложи на мен – 24-годишен репортер с малко опит и пренебрежително отношение към националната и световната икономика, да интервюирам човека,за когото всички издания пишеха, и който говореше пред медиите по-рядко от .... всъщност няма база за сравнение. Рядко. Спряхме пред масивна дървена врата и противно на очакванията ми блондинката не почука,а директно нахлу вътре. -Репортерчето....ам.... срещата ви от 13h, господине. – изстреля тя и ме набута в кабинета на шефа... Вратата на офиса ми се отваря изневиделица и асистентката ми влиза със замах. Поемам си дълбоко въздух, за да се успокоя. Кой й е разрешил просто да си влиза в кабинета ми без да чука?! И докато обмислям дали да й спестя уволнението още един път, мястото й пред вратата заема невразчен млад мъж.Няколко, приблизително 10 години по-млад от мен. Поканвам го да седне на един от двата стола пред бюрото, прекъсвайки огледа на кабинета ми, който прави с разширени очи. „Да,доста пари са пръснати за обзавеждане – мислено отговорих. - Хайде сега да почваме с интервюто и по-важното – да приключим колкото се може по-бързо.“ Кабинетът на изпълнителния директор ми изглежда огромен – луксозни мебели, прозорци от тавана до пода, а по средата масивно черно бюро с подредени две камарки папки. Обхождам стаята с поглед, сякаш възхищавайки се на обстановката, а всъщност наум пресмятам колко от парите на фирмата е похарчил тоя фукльо,за да впечатлява хората,които влизат в офиса му. Прекъсва ме, приканвайки ме да седна на един от столовете пред бюрото му. Здрависваме се, аз опитвайки се да бъда любезен и усмихнат, той – със същото сериозно изражение, с което го заварих. -Преди да започнем с интервютото, надявам се нямате нищо против да ви запиша? – питам, вадейки диктофона от раницата си. -Щом се налага. – отговарям учтиво.До колкото мога. -На „ти“ или на „вие“? – продължавам с въпросите докато приготвям тефтерче и химикал. Решавам да си водя записки, предполагайки,че така ще изглеждам по-компетентен или заинтересован. -Както Вие прецените? – дано това да те насочи. И що за въпрос е това. Чудя се дали си говори на „ти“ с всеки непознат,с който се вози в метрото, ако не кара колело до работа,де. -На 31 години, а вече от 3 сте изпълнителен директор на една от най-бързо разрастващите се корпорации в Европа. Как се постига това? – „С подмазване?“допълвам наум. -С много упоритост и усилена работа. – лепвам си една фалшива усмивка,за да придам малко повече достоверност на клишето. Дано това да му стига за отговор. „Клише!“-драсвам в тефтерчето и се намръщвам докато се чудя как да му развържа езика. Но по погледа му разбирам,че явно не мога да се надявам на повече.Решавам да продължа,за да може да приключим бързо,след като с две изречения господин „Изпълнителен директор“ ми даде да разбера,че по никакъв начин няма да ме улесни. -Част от фирмената ви политика е спонсорирането на младежки организации, разполагате с едни от най-добрите стажантски програми... -И въпросът Ви е? – повдигам вежди. Единствената му задача на това интервю е да пита. Да не очаква да свърша и неговата работа?! -Въпросът ми е „Защо?“Защо не инвестирате тези средства в нещо, което ще ви донесе още по-големи печалби? -Просто защото можем! –казвам самодоволно. „Сериозно?!“ Изражението на недоверие по лицето ми явно го смущава. „Нали не си мислеше че ти вярвам?!“ След още два въпроса сигурно ще се изкара Майка Тереза. -Колкото и неубедително да ви звучи, вярвам,че най – много ресурси и внимание трябва да бъдат отделени на младите хора,които тепърва навлизат в „света на възрастните“. „Оо да! А като приключите с това каква ще бъде следващата Ви мисия?Да нахраните бедните?“ Слушайки го,започвам да си мисля,че наистина си вярва. И в минутката,в която чакам да продължи с откровения за това как ще спаси света се замислям за това как Аз – „младият човек“ навлязох в „света на възрастните“: без стажантски програми,без ръководители и без който и да е да ми казва какво и как трябва да правя. С изключение на едно уволнение и тъжния факт,че вече две години не правех нищо съществено и все още се отнасяха с мен като с новака,пристигнал преди една седмица, се справях добре. -Да вземем Вас за пример. Как се озовахте на сегашната си работа? -След като се явих на интервю,като всички. – Сега се обърках.Кой кого интервюира, господин изпълнителен директор? И защо въобще отговарям?! -И имахте ли някакъв опит? -Никакъв. – отговарям намахано, в опит да имитирам неговото самодоволство. -И досега сте работили под нечии напътствия,предполагам? -Хм..не – звуча толкова намахано,че дразня дори себе си, но го правя просто за да го изнервя. – Каквото съм постигнал, съм го постигнал без да се уча от когото и да е. -Е,тогава Вие или сте изключение от правилото и чрез Вас като пример не бих могъл да обясня мотивите на фирмената ни политика, или... – правя пауза,в която си поемам дълбоко дъх и още един път измервам с поглед момчето.... Сега ми изглежда някак познат... – или просто не сте постигнали нищо. – свивам рамене и се облягам в стола си в очакване на реакцията му. Е, тук вече прекали. Ставам от стола и без да откъсвам гневен поглед от неговия събирам нещата си. Ще си тръгна без да му доставя удоволствието да отговоря каквото и да е... Крачка, две,три и не издържам. -Фактът,че сте надут фукльо, успял надут фукльо – признавам му го и размахвам ръка във въздуха, показвайки луксозния офис,който си е изработил. – който явно разбира от икономика и политика, не ви дава автоматично право да лепите на хората табелки „Успял“, „Неуспял“, „Не е постигнал нищо“. Невинаги ти трябва някой да те държи за ръката. Ако си умен и способен се справяш сам.ТИ такъв ли си?Въобще за кой се мислиш, господин изпълнителен директор?! – поемам си дъх. Излял съм целия си яд и сега мога спокойно да затворя вратата на офиса му от другата страна. Правя го. -Теб....след няколко години – отговарям на въпроса на репортерчето,макар че току-що е излетял от офиса ми. - Определено е изключение от правилото. – измънквам и се усмихвам половинчато докато си записвам името му на лист хартия.Определено ще чувам за него в бъдеще...

To whoever may read it and decide it`s about them

To whoever may read it and decide it`s about them I`m sorry I didn`t get to know you as good as I wanted to or never actually gave you the chance to get to know the real me, but thank you for all the emotions you brought into my life. Thank you for making me feel alive. In some way you have become part of my memories from a summer of a lifetime,in which I lost friends,found new ones and even something more, spent those hot summer days and nights in places I never thought I`d be with people who made me feel and because of whom I`m now sad to leave. So, please, don`t forget about me while I`m not in your sight as we find ourselves in two distant places or even at the same, but surrounded by different people. Promise I`ll remember you. Because inevitably you`ve become part of those funny/”worth remembering”/breathtaking flashbacks of the past few months that I`ll keep in a special place in my mind as I dive into the unknown and all of them are going to hit the surface every time something reminds me of you,someone mentions you….or even, when I see your name on my Facebook homepage. That will be my way of remembering you. I guess all I`m trying to say is: hey,why not try doing the same,so in that way, if or when we meet again,we`ll have the fire of summer still burning in our eyes, reminding us of all the excitement we felt when we didn`t even know each other` s names, and we`ll never be like distant strangers. :) Yours faithfully, The girl you met by chance one day