Изключение от правилото

-Добър ден! Имам среща за 13h. Името ми е.... -Моля заповядайте! –прекъсва ме блондинката,която седеше на рецепцията. Изправя се бързо и грациозно и ме повежда по един от многото коридори из лъсквата сграда на корпорацията,чийто изпълнителен директор трябва да интервюирам след малко. Вървим известно време, разминаваме се със служители, перфектно изглеждащи служители, което още повече ме кара да се чувствам не на място.Те - облечени официално, а аз с първият чифт дънки,които ми попаднаха и измачкана риза, те – носещи куфарчета,а аз преметнал на рамо старата ми раница,която след толкова години беше на 3 шева от разпадане. Така и не ми стана ясно защо редакторът реши да възложи на мен – 24-годишен репортер с малко опит и пренебрежително отношение към националната и световната икономика, да интервюирам човека,за когото всички издания пишеха, и който говореше пред медиите по-рядко от .... всъщност няма база за сравнение. Рядко. Спряхме пред масивна дървена врата и противно на очакванията ми блондинката не почука,а директно нахлу вътре. -Репортерчето....ам.... срещата ви от 13h, господине. – изстреля тя и ме набута в кабинета на шефа... Вратата на офиса ми се отваря изневиделица и асистентката ми влиза със замах. Поемам си дълбоко въздух, за да се успокоя. Кой й е разрешил просто да си влиза в кабинета ми без да чука?! И докато обмислям дали да й спестя уволнението още един път, мястото й пред вратата заема невразчен млад мъж.Няколко, приблизително 10 години по-млад от мен. Поканвам го да седне на един от двата стола пред бюрото, прекъсвайки огледа на кабинета ми, който прави с разширени очи. „Да,доста пари са пръснати за обзавеждане – мислено отговорих. - Хайде сега да почваме с интервюто и по-важното – да приключим колкото се може по-бързо.“ Кабинетът на изпълнителния директор ми изглежда огромен – луксозни мебели, прозорци от тавана до пода, а по средата масивно черно бюро с подредени две камарки папки. Обхождам стаята с поглед, сякаш възхищавайки се на обстановката, а всъщност наум пресмятам колко от парите на фирмата е похарчил тоя фукльо,за да впечатлява хората,които влизат в офиса му. Прекъсва ме, приканвайки ме да седна на един от столовете пред бюрото му. Здрависваме се, аз опитвайки се да бъда любезен и усмихнат, той – със същото сериозно изражение, с което го заварих. -Преди да започнем с интервютото, надявам се нямате нищо против да ви запиша? – питам, вадейки диктофона от раницата си. -Щом се налага. – отговарям учтиво.До колкото мога. -На „ти“ или на „вие“? – продължавам с въпросите докато приготвям тефтерче и химикал. Решавам да си водя записки, предполагайки,че така ще изглеждам по-компетентен или заинтересован. -Както Вие прецените? – дано това да те насочи. И що за въпрос е това. Чудя се дали си говори на „ти“ с всеки непознат,с който се вози в метрото, ако не кара колело до работа,де. -На 31 години, а вече от 3 сте изпълнителен директор на една от най-бързо разрастващите се корпорации в Европа. Как се постига това? – „С подмазване?“допълвам наум. -С много упоритост и усилена работа. – лепвам си една фалшива усмивка,за да придам малко повече достоверност на клишето. Дано това да му стига за отговор. „Клише!“-драсвам в тефтерчето и се намръщвам докато се чудя как да му развържа езика. Но по погледа му разбирам,че явно не мога да се надявам на повече.Решавам да продължа,за да може да приключим бързо,след като с две изречения господин „Изпълнителен директор“ ми даде да разбера,че по никакъв начин няма да ме улесни. -Част от фирмената ви политика е спонсорирането на младежки организации, разполагате с едни от най-добрите стажантски програми... -И въпросът Ви е? – повдигам вежди. Единствената му задача на това интервю е да пита. Да не очаква да свърша и неговата работа?! -Въпросът ми е „Защо?“Защо не инвестирате тези средства в нещо, което ще ви донесе още по-големи печалби? -Просто защото можем! –казвам самодоволно. „Сериозно?!“ Изражението на недоверие по лицето ми явно го смущава. „Нали не си мислеше че ти вярвам?!“ След още два въпроса сигурно ще се изкара Майка Тереза. -Колкото и неубедително да ви звучи, вярвам,че най – много ресурси и внимание трябва да бъдат отделени на младите хора,които тепърва навлизат в „света на възрастните“. „Оо да! А като приключите с това каква ще бъде следващата Ви мисия?Да нахраните бедните?“ Слушайки го,започвам да си мисля,че наистина си вярва. И в минутката,в която чакам да продължи с откровения за това как ще спаси света се замислям за това как Аз – „младият човек“ навлязох в „света на възрастните“: без стажантски програми,без ръководители и без който и да е да ми казва какво и как трябва да правя. С изключение на едно уволнение и тъжния факт,че вече две години не правех нищо съществено и все още се отнасяха с мен като с новака,пристигнал преди една седмица, се справях добре. -Да вземем Вас за пример. Как се озовахте на сегашната си работа? -След като се явих на интервю,като всички. – Сега се обърках.Кой кого интервюира, господин изпълнителен директор? И защо въобще отговарям?! -И имахте ли някакъв опит? -Никакъв. – отговарям намахано, в опит да имитирам неговото самодоволство. -И досега сте работили под нечии напътствия,предполагам? -Хм..не – звуча толкова намахано,че дразня дори себе си, но го правя просто за да го изнервя. – Каквото съм постигнал, съм го постигнал без да се уча от когото и да е. -Е,тогава Вие или сте изключение от правилото и чрез Вас като пример не бих могъл да обясня мотивите на фирмената ни политика, или... – правя пауза,в която си поемам дълбоко дъх и още един път измервам с поглед момчето.... Сега ми изглежда някак познат... – или просто не сте постигнали нищо. – свивам рамене и се облягам в стола си в очакване на реакцията му. Е, тук вече прекали. Ставам от стола и без да откъсвам гневен поглед от неговия събирам нещата си. Ще си тръгна без да му доставя удоволствието да отговоря каквото и да е... Крачка, две,три и не издържам. -Фактът,че сте надут фукльо, успял надут фукльо – признавам му го и размахвам ръка във въздуха, показвайки луксозния офис,който си е изработил. – който явно разбира от икономика и политика, не ви дава автоматично право да лепите на хората табелки „Успял“, „Неуспял“, „Не е постигнал нищо“. Невинаги ти трябва някой да те държи за ръката. Ако си умен и способен се справяш сам.ТИ такъв ли си?Въобще за кой се мислиш, господин изпълнителен директор?! – поемам си дъх. Излял съм целия си яд и сега мога спокойно да затворя вратата на офиса му от другата страна. Правя го. -Теб....след няколко години – отговарям на въпроса на репортерчето,макар че току-що е излетял от офиса ми. - Определено е изключение от правилото. – измънквам и се усмихвам половинчато докато си записвам името му на лист хартия.Определено ще чувам за него в бъдеще...